Постинг
05.11.2018 18:17 -
В онзи далечен ден
Автор: hloris
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1967 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 05.11.2018 18:59
Прочетен: 1967 Коментари: 3 Гласове:
18
Последна промяна: 05.11.2018 18:59
Не мога да забравя онзи майски ден,в който за първи път прекрачих вратите на дожото.
И това,което видях там...наистина ли беше ти,или моя проекция на силното ми желание да беше ти.Много ме терзае това.И до днес е така.Говорим,говорим,но защо ли аз не ти задавам въпроса,който така силно ме измъчва.
Онзи мъж,който влезе след мен,и който стоя по време на цялата тренировка в поза сейза,без да мръдне,вперил очи в мен.И този поглед,който ме преследва вече толкова време...дали това беше ти,или аз те проектирах върху него,силно желаейки да бъдеш ти..
Не откъсна поглед от мен!
Тези рентгенови очи все още ме преследват.
И този укорителен поглед,пълен с болка.
А после,после ти,непознатият-припознатият,грабна скицник и започна да рисуваш...вдъхновено,със замах,сякаш рисуваше за последно,нахвърляйки щрих върху щрих.Не мога да забравя този поглед,който въпреки времето ме преследва,изгаря,пронизва като остър,тънък,есенен ветрец...и болката в очите..
Защо ли пиша всичко това след толкова време?!?
Не зная.
Зная само,че винаги,когато си помисля за теб,се сещам за онзи мъж в залата.
И за неговите рисунки.
Проекция или истина,истина или фантазия...кой да ми каже.
Не питам...защо ли?!
Може би защото чувствам,че пропуснах момента,когато трябваше да задам този въпрос.
Или от страх може би,че няма да получа отговора.Или поне не този,който бих искала да чуя.
А може би защото чувствам със сърцето си,че няма нужда от никакви въпроси.
Сърцето ми никога не ме лъже.Дали?!
Но не мога да забравя онзи ден,и мъжът с рентгеновия поглед,втренчен в мен,и който рисуваше като за последно.
И пак си задавам въпроса:
Защо,защо,защо?!
Сърцето уж знае отговора,а умът... а защо умът го отхвърля.
Прости ми,ако се припознаеш в тези няколко реда.
Но сърцето ми каза мълчи,но умът ми карт блаш ми даде.
Нареди ми...пиши.
И те моля отново,,ако можеш...прости.И забрави.
Ти знаеш защо.
От неизкупени вини
понякога тъй страшно боли.
И времето сякаш твори,
Настръхнало от болка нали?!
И това,което видях там...наистина ли беше ти,или моя проекция на силното ми желание да беше ти.Много ме терзае това.И до днес е така.Говорим,говорим,но защо ли аз не ти задавам въпроса,който така силно ме измъчва.
Онзи мъж,който влезе след мен,и който стоя по време на цялата тренировка в поза сейза,без да мръдне,вперил очи в мен.И този поглед,който ме преследва вече толкова време...дали това беше ти,или аз те проектирах върху него,силно желаейки да бъдеш ти..
Не откъсна поглед от мен!
Тези рентгенови очи все още ме преследват.
И този укорителен поглед,пълен с болка.
А после,после ти,непознатият-припознатият,грабна скицник и започна да рисуваш...вдъхновено,със замах,сякаш рисуваше за последно,нахвърляйки щрих върху щрих.Не мога да забравя този поглед,който въпреки времето ме преследва,изгаря,пронизва като остър,тънък,есенен ветрец...и болката в очите..
Защо ли пиша всичко това след толкова време?!?
Не зная.
Зная само,че винаги,когато си помисля за теб,се сещам за онзи мъж в залата.
И за неговите рисунки.
Проекция или истина,истина или фантазия...кой да ми каже.
Не питам...защо ли?!
Може би защото чувствам,че пропуснах момента,когато трябваше да задам този въпрос.
Или от страх може би,че няма да получа отговора.Или поне не този,който бих искала да чуя.
А може би защото чувствам със сърцето си,че няма нужда от никакви въпроси.
Сърцето ми никога не ме лъже.Дали?!
Но не мога да забравя онзи ден,и мъжът с рентгеновия поглед,втренчен в мен,и който рисуваше като за последно.
И пак си задавам въпроса:
Защо,защо,защо?!
Сърцето уж знае отговора,а умът... а защо умът го отхвърля.
Прости ми,ако се припознаеш в тези няколко реда.
Но сърцето ми каза мълчи,но умът ми карт блаш ми даде.
Нареди ми...пиши.
И те моля отново,,ако можеш...прости.И забрави.
Ти знаеш защо.
От неизкупени вини
понякога тъй страшно боли.
И времето сякаш твори,
Настръхнало от болка нали?!
Наистина есента е време за почистване на ума и съзнанието от неизказани думи и спомени.
цитирайкоито сякаш нямат логическа първооснова, но засядат в нея завинаги.
Необяснимото ще споходи всичко обяснимо!
Поздравление за тази вълнуваща лична изповед, Хлорис!
цитирайНеобяснимото ще споходи всичко обяснимо!
Поздравление за тази вълнуваща лична изповед, Хлорис!
Благодаря ви и на двамата за задълбочения прочит,и за още по-хубавите и деликатни коментари.Наистина е нещо много лично и съкровено,нещо,което не зная и досега дали е истина или фантазия.
Винаги съм знаела,а и вие двамата потвърждавате това,че мъжете са с една дълбока и изострена чувствителност.
Още веднъж благодаря за хубавите коментари.
Докоснаха ме по някакъв начин!
цитирайВинаги съм знаела,а и вие двамата потвърждавате това,че мъжете са с една дълбока и изострена чувствителност.
Още веднъж благодаря за хубавите коментари.
Докоснаха ме по някакъв начин!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 17945