Найден беше циганин. От тия, по-смуглите. Но беше чист. И честен. Събираше вторичните суровини на целия квартал. Включително стари дрехи, списания и вестници, електроуреди, кабели, гуми. Разбира се, че металите му бяха най-присърце. Не беше организиран, ходеше сам, нямаше каруца. Интересно, че в НДК-то други цигани събирачи не се вясваха. Дали им беше пропуск или договорка – кой да ти каже. Ангел го беше подпитвал оттук-оттам. Единственото, което успя да разбере беше, защо се казва Найден. Родителите му го били намерили. В гората. Даже покрай този факт мислил да си сменя фамилията на “Зеленогорски”, ама докато се накани и “един от СДС-то ме изпревари. Но няма да му правя сечено. Аз съм си само Найден Боклукчийски”.
Изключително странно и необяснимо. Циганин, боклукчия, а какви интереси?! Ангел беше проверявал сред своите съседи дали познават Найден Зеленогорски. Умряла работа: един-двама от сто нещо вдяваха. Пък всички те – българи, избиратели... После питат “Къде сме ние?”
В началото Ангел бегло познаваше Найден. Той не звънеше по входовете, не просеше, даже не ровеше и по кофите. Ако имаше нещо оставено до тях – толкова. Но като прибереше една торба с изхвърлени стари дрехи, на другия ден до кофите вече имаше две торби. И тях прибираше. На пенсионерките от блока, които с носталгия си спомняха за онези табелки “Образцов дом”, това правеше голямо впечатление. А и Найден им вадеше душите с памук. Защото беше добър човек, който им помагаше и не искаше нищо насреща. Освен старите ненужни вещи, които те и без това изхвърляха. Пролетно и есенно време по собствена инициатива събираше старите треви, листа и разпиляните от вятъра боклуци и ги носеше до големите кофи на Княжевското шосе, където минаваха камионите на “Чистота”-та. Бабите му носеха найлонови чували и ги пълнеха заедно. Да му даваха пари не беше чувал, но че го хранеха с разни домашни вкусотии, беше виждал.

***
Първият път, когато се “запозна” официално с Найден, беше една съботна сутрин. Някой от блока беше изхвърлил две стари пружини до кофите. Найден се въртеше около тях някак безпомощен. Понеже това ставаше пред очите на Ангел, който работеше в “дърводелската си работилница”, всъщност гаража към апартамента му, съвсем естествено беше да го попита трябва ли му нещо.
- А бе, една ръчна количка ще ми свърши работа. Да закарам тия пружини до пункта за желязо. Имаш ли такава количка? Ще ти я върна до два часа.
Имаше, разбира се, такава ръчна количка. С нея понякога разнасяше по-дълги и обемисти материали. Не беше я купувал. Беше я прибрал от тузарската къща, дето я построиха малко по-нагоре. Майсторите я бяха зарязали, Ангел я пооправи малко и я прибра. Всъщност като Найден, като се замисли човек. Тя, количката, и сега се виждаше през разтворените врати на гаража. Стоеше подпряна на стената вляво. Дори и да излъже, не можеше. Пък и не му минаваше през акъла. Съвсем честно. Даде му я. Даже му помогна да качат пружините на количката. Трудна работа се оказа. Наложи да връзват пружините една за друга, за да не се разбягат от тясната основа.
Сутринта свърши, следобедът също, Найден не се появяваше да върне количката. Стана 6 – времето за зъболекар, Ангел започна да се притеснява. Ни така, ни иначе. Ако отидеше в кръчмата и Найден дойде в това време, какво правим? Реши да прескочи една вечер. Мотаеше се из гаража, но всъщност се ядосваше на себе си. Как можа така импулсивно да даде количката на някакъв циганин, когото само беше виждал да събира боклуците на квартала, и даже не знаеше как се казва. Не че кой знае колко важна беше някаква проста количка, но въпроса за излишната му доверчивост го ядосваше.
Найден се появи чак към девет и половина. От един час вече се бе стъмнило съвсем. Но тикаше количката пред себе си. В нея имаше два големи черни найлонови чувала, пълни с нещо.
- Прощавай, бате, че се забавих, ама голяма работа ми свърши твойта количка. Четири курса направих с нея. Изкарах парите за три дена напред. Даже ей-сега ми дадоха едни стари дрехи. Тях утре ще закарам на битпазара да ги продам, щото вече всичко е затворено. Дойдох да ти върна количката само, сетих се да не се притесняваш. Сега грабвам чувалите и тичам на рейса, че път ме чака до Перник.
Цялата досегашна нервност на Ангел се стопи на мига и се замести с учудване:
- До Перник ли? В десет часа вечерта? С тия два големи чувала?
- Е, що, не е толкова далече. Има транспорт. В къщи ме чакат да занеса парите, че от Енергото са ни спрели тока, вече цяла седмица. А утре сутринта рано-рано, с чувалите на битака, да не ме изпреварят, че да ги продам по-бързо.
- Ама чакай бе, човек? По нощите с чувалите до Перник, и утре обратно до битака... Ти не си в ред.
- А, що, в ред съм бе. Не ми е за сефте. До единайсе ще се прибера. Ще ме чакат – жената, майка й, децата, вечерям, лягам, спя до 5 сутринта, в 5 и половина един комшия дето кара такси тука, ще ме хвърли до битака с чувалите. Аз съм му абонат, по тънката тарифа. Трябва да съм там най-късно в 6 и половина, че иначе цял ден ще ми отиде във висене, докато продам всичко.
Тука Ангел забрави всичко – яда си, упреците към себе си, че е толкова наивен, бъдещите неприятности, които евентуално щяха да последват и съвсем спонтанно човешки му предложи работилницата си. Вероятно благодарен за това, че Найден му върна количката.
- Слушай, Найдене. Оставяш тука за нощта двата чувала, пък утре ще минеш да си ги вземеш. Имам само едно условие. Шест часа ми е рано за неделя сутрин. Още няма да съм станал. От шест и половина нататък става ли?
- Добре бе, бате. Шест и половина, седем без нещо най-късно, съм тука.

***
Нощта Ангел прекара на пресекулки. Два пъти се надига от леглото, да погледне електронния часовник на радиото. Първият път той показваше 2 и 20. Чак на разсъмване вероятно беше заспал дълбоко, защото го събуди входния звънец на апартамента. Беше шест часа. Ама сутринта, а не привечер.
Отвън пред вратата на апартамента стоеше Найден.
- Извинявай, бате, че те събудих, ама таксито ме чака долу пред входа. Да си взема чувалите.
Боже господи, каква вихрушка...
- И как ме намери чак тука горе бе, човек?
- А, лесно. Долу оня, дето продава вестници от съседния гараж ми каза. Слизаме ли?
А не, ще стоиме тука...
Така се почна.
След няколко месеца даже отиде до Перник. Била се развалила електрическата печка, дето готвели на нея. Найден му се оплака, а пък Ангел сам му предложи помощта си. Печката се оказа толкова стара и счупена, че не ставаше и за поправка.  Тъй като покупката на нова печка не влизаше във възможните планове на семейството, той му намери от едни комшии почти нов “Раховец”. Щяха да го изхвърлят, ако не беше помолил да му го дадат.. После му подари и количката. Собственикът на вестникарската будка долу на входа пък осигури едно място за нея в склада за старите му вестници, “да нощува” там. Животът понякога беше много лесен.

***
Беше вече зима. Студено, без сняг. Сутринта видя Найден, тръгваше по задачите си. По обед слънцето се показа и стана по-топло. Привечер комшията отдолу го пресрещна в коридора и му даде някаква шуба с качулка. Стара, но здрава и дебела, топла. Найден я бил оставил да я приберял в гаража, а той щял да мине след няколко дена да си я вземе.
”Няколко дена” минаха, после още няколко пъти по няколко. Найден не минаваше. Заваля сняг, стана много студено. След месец се стопли, след два се запролети и миналогодишните боклуци около блока станаха видими. А Найден го нямаше. Шубата му висеше самотна на пирона в работилницата като въпросителен знак и го чакаше “да мине”. Нещо не беше наред. Ангел реши, че трябва да отиде на място до Перник, поне шубата да върне. Докато му се отвори един по-свободен ден, мина още седмица.
Още от улицата видя жена му на Ангел. И тя го позна. Сама дойде от дъното на двора до входната врата, но не я отвори да го покани да влезе. Всъщност той вероятно щеше да откаже. Не идваше на гости, просто искаше да пита за Найден.
- Найден...
- Найден си отиде – прекъсна го тя – Една сутрин излезе и повече не се върна. Миналата година беше.
- Айша, с кого говориш – груб мъжки глас се чу от къщата – Прибирай се, да не излизам аз.
Всичко беше ясно. Или почти ясно. Оставаше му само да каже “довиждане”, да се обърне и да си тръгне. Вървейки към спирката на автобуса, осъзна, че жената беше бременна и й личеше доста. Всичко беше ясно.
Или почти ясно.
Прибра шубата от гаража. Да не го дразни. Качи я в апартамента и я закачи на балкона, в дъното под горния балкон, на сушина. Да не я вижда всеки път като влезе в къщи. Там тя продължи да чака Найден.

***
Една нощ призори се събуди от започналия дъжд. Капките му падаха върху алуминиевия перваз на прозореца на спалнята и трополяха. Приспиващо след събуждането. Но, чакай! Това не беше дъжд. – Няколко бързи почуквания, пауза, после пак повторено... Ето пак... Никой дъжд не валеше така. А и шума не идваше откъм прозореца, а  от терасата. Някой имаше там. Някой, който непредпазливо, без да знае, докосваше перваза на нейния френски прозорец и причиняваше този шум. Ангел отметна завивката, спусна краката си на пода и както беше бос, тръгна тихо през антрето и хола към вратата на терасата.
Нямаше никой отвън. Слънцето след малко щеше да изгрее и бъдещата светлина беше достатъчна да го убеди в това. Все пак проверката трябваше да завърши цялата. Отвори със замах балконската врата. Някаква сянка се метна от балкона му на клоните на стария орех насреща и замръзна там. Катеричка. Застана в пълен фас срещу него и сви предните си лапички. Само дето не ги кръстоса, както ги рисуват катеричките по детските книжки.
“О, ти ли си мило. Събуди ме. Как се казваш? Кати? Естествено. Какво правеше на моята тераса? А, орехи ли. Тука си изпуснала един. Да ти го дам ли?...”?
Ангел се наведе и взе един орех от пода, който беше паднал на плочките. Понечи да го сложи на перваза на прозореца и с периферното си зрение видя нещо нередно. Шубата на Найден на закачалката в дъното се беше разтворила. Сама. Той никога не би я оставил така. Когато реши да я оправи обаче, единият й край му се стори по-тежък от другия. Ами, да. В левия джоб имаше десетина ореха. Складирани, на сухо.
“О, разкрих те, Кати. Хранителния ти склад. Не, не, нямам нищо против, ама все пак да беше попитала. Шубата не е моя. На Найден е. Познаваш ли го? Събираше разните боклуци около блока. С една количка...”
Катеричката изведнъж някак се сви. Свали предните си лапички на клона на който седеше и легна върху тях. После изведнъж се врътна и със зашеметяващо дълъг скок просто изчезна някъде. Огромната й тъга се стовари върху Ангел...
Животът ни е толкова несправедлив! Защо Господи? Защо?

Dobronameren.blog.bg        18.04.2019