Какво е човекът?!
Пламъче ярко,
понякога слабо
на лоена свещ.
Полъх появи се
съвсем ненадейно.
Към него погледна с копнеж.
Пламъчето вещо разлюля,
сграбчи го в танца на смъртта.
И тъжно то угасна,
а с него....и нечия душа.
Понякога пламъчето бори се
диво със стихията...
дошла ненадейно
като придошлата река.
Пламъче нежно,пламъче диво,
крие свойта драма само.
Пламъче нежно,пламъче диво
то сянка си няма...стои си само.
Самото е сянка,подслон,и заслон
на нечия болна от старост душа.
Пламъче вие,извива,огъва изящно
светла и чиста,любовна душа.
Протяга се диво...жадува единствено
лъч светлина,пролука да бъде в нощта.
Но буря застигна го,изви се гръмовно.
И беше и стара,и грозна,и зла.
И в прегръдки отровни го сграбчи оная с косата.
То стон един ням си отрони.
Помръкна,посърна,и кротко заспа.Спомина се.
А топлината му...лоена топка...остана да грее в нощта.
Нечия чужда,самотна,но все още топла човешка душа.