Сега мълча,и вече не боли,
      защото зная аз-уви,че вече
      аз не съм това,което бях-
      безгрижен,звънък смях...
      И нещо се отрони в този час,
      а то било мълчанието...
      което се намести между нас,
     замествайки/дали?!/успешно
     твоя тъй жадуван,чакан глас...

"...уви, не съм безгрижен смях..."

И аз не съм, ама голяма работа...

След отлива идва прилив! Тишината е голям утешител, лечител и ти дава възможност за съзряване! Остави я да си свърши работата! Поздрав, Хрорис!

Ако съм разбрал правилно, опасяваш се, драга Хлорис, че си замълчала трайно. Не!
След всеки спад следва пик и така... "до края на света". Ако ги няма тези колебания, няма да можем да сравняваме, а лишени ли сме от възможността да сравняваме, това ще ни попречи да разберем кога сме щастливи.
Тъй мисли старият телескоп Пи-Ер.
Питаш ли мен какво ми е там във висините. Толкова съм на високо, че не чувам ни птича песен, нито виждам цветовете на настъпващата есен. Трагедия! Но ти, горе главата! Пак повтарям, дано правилно съм те разбрал...

но това, което ми подсказва той, е, че ти самата си достигнала до някакво разбиране, донякъде освобождаващо, може би.
Но все още те измъчва желание...
Иначе този стих нямаше да го има.

Не знам...може би неслучайно мъдреците са казали, че мълчанието е злато...
Може би така човек успява да запази себе си, или поне част от себе си, да запази "съкровищата" си. Иначе има риск в този луд свят да ги изгуби..изгуби ли и мълчанието си...
Май не е много по темата коментарът ми, но стихотворението определено много ми хареса, ако и да е тъжно...