Постинг
19.07.2017 10:26 -
Самотата е глуха
Изравям зрънце жито от луната.
Сънувам любовта си след сто века.
Захапва ме със дива страст вината,
а сняг затрупва бялата пътека.
Не търся нищо, вреието е болно
и скоро ще умре така безславно.
Макар да зная колко тя е долна,
потъвам в нея тягостно и бавно.
Целувам пак беззъбо самотата,
която рови празното огнище.
Със сива кал е зейнала браздата,
в която вече просто няма нищо.
Ще легна с нея, за да чакам края,
навлякъл в тоя адски студ кожуха.
Защо го правя, като всъщност зная,
че самотата е безкрайно глуха...